Имам нужда от върхове, 

които да изкачвам по пълнолуние, 

да прилуняват сетивата ми, 

дори в полусъние...

и заедно да изсветляваме

в сумрака на утрото. 

Вярвам
в реалността,
в рационалността,
в смисъла,
в чувствеността,
в двата полюса,
в любовта
и в болката.
Вярвам
в силата на гена
и в силата на духа.
Вярвам
в кривата на грешната стъпка
и в абсолютната стойност
на милосърдна постъпка.
Вярвам
в щастливия миг на получаване
и във времето за раздаване.
Вярвам
в етичността,
в изключенията,
в отговорността,
в стремежа и грижата,
и в успеха
за съграждане
на личността.

Небето в мен се сгромоли... 

в потоци затаена мъка. 

Напразно се опитвам 

да надскоча себе си. 

И все още се уча 

да разбирам надредията 

на различни светове и съвести. 

...

Но с капките слънце 

и тънките стебла надежда 

лумват пролети ...

Сред зелените усети 

душата се смирява. 

И отново засиява

в по-красива рамка. 

“Възможно ли е... едно човешко същество
да постигне съвършено разбиране за друго?”
Из “Хроника на птицата с пружина” 
Харуки Мураками

Ръцете, заровени в пръстта,
събуждат сетивата.
Усещане за близост,
опорна точка,
акт на любов
е 💚🌱

Всичко сме, 
когато сме заедност, 
когато сме цялост... 
свят в света, 
и с очите на другия. 

С тънки нишки изповед 
есента си моделира десените 
в златисто, 
оловносиво, 
дъждовнотихо, 
извезвайки зимното настроение на ноември.

Мечтите имат дъх на зрели смокини.
Вкусът им е най-сладък,
когато са най-близо до слънцето...
когато са най-трудни за достигане.

На нощта ѝ отива огън, 
родопско одеяло, 

червено вино 

и следи от любов... 

Август е ... 
поредна мечта за сбъдване.