ще легна до тебе

Най-голямото обяснение в любов. Най-голямата болка. Ще легна до тебе.

А наскоро:

А: Слушам Нова Генерация и се сетих за теб, затова ти се обаждам.
В: Коя песен слушаш?
А: Ами всичките.
В: Не може да слушаш всичките.
А: Кажи ми коя да си изтегля.
В: Хм.... Обичам всичките им песни...те са ми много лични и скъпи.
А: А аз вече не съм?
(...)
В: Изтегли си "Момиче без спомени".

Препоръчах му я с надеждата, че ще чуе:

видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах, че ти си нещото за мене;

виновна ли си, че си по-добра от всичките богини,
защото те досаждат с вечността, която им отива;

не вярвам да се умориш да чувстваш, че ме няма,
защото, щом се появя, във спомен ще остана.

Не знам дали надеждата ми се е превърнала в малко сбъднато желание. Не знам колко хора усещат колко точно скъпа и болезнена ми е тази музика, тази група, тези хора, тази епоха, тази история.

На чина в кабинета по музика, дванайсети клас, тогава дълбаех техни лирики. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.

Опитвах се да разказвам на хората, да ги накарам да слушат, да ги заинтересувам някак. Попитах едно момче дали някога ги е слушало, а един приятел се изсмя (защото само аз слушам "толкова сдухана музика") и ми каза да говоря за тях с друго момче, онова от диалога по-горе.

Чувствала съм се като Арлина, като Безнадеждност, нечия любима, като малко момиченце, като момиче без спомени, като аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две, като ехото на аз виждам отвъд смъртта - не мога без теб в нощта, като червени устни духат в моята гора, ръцете ми притискат тялото ти, в твойта плът потъва ралото ми. не знам дали ще стигнем до семейността, но ще си спомням кръвта по чаршафа ти. и сбогом, мила, това я краят ми, като не знаеш ли, че неродените деца израстват хубави като ябълки, и ти си вкусната за мен ябълка, като бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно, като аз ще те повдигна.
Като еротична до метежност, истинска като море.

Като обичам само теб, твоите студени очи.
Пронизващи само мен.
Ще легна до тебе.

Тази мрачна, тъжна, болна, сива, страшна, грозна, дълбока, красива, безнадеждна, уморена, кървава, митична Нова Генерация. Колко я обичам.

Преди 19 години и някакви месеци съм се родила аз. Преди точно 19 години е починал той.
Раздялата била единственото спасение за любовта, а най-красивите любови в живота ми са все такива - криви.

в пясък от луна

на мястото на всички текстове, въртящи се в главата ми. на мястото на всички чувства, които се опитвах с думи да приведа в някакъв недостатъчен, но наличен разказ за последните две-три седмици. на мястото на всички физически и психически изтезания, на мястото на мечтата ми да свърша чрез писане.



Митологичните, необяснитемите и болезнените мотиви, изгнилите, но вечни основи на една мъчителна идея сега са мираж.
В нищо не съм вярвала така, а сега плюя на вярата си и заспивам.
Без да се надявам на спокоен сън.