What do you think?
Rate this book
Dvori od oraha
Dvori od oraha, epska saga o dve porodice, prati Reginu Delavale (rođenu Sikirić) od rođenja 1905. do smrti u dubrovačkoj bolnici 2002. Priča se odmotava unazad, jer roman počinje s petnaestim poglavljem, neposredno nakon Reginine smrti, i završava prvim, njenim rođenjem.
Kroz njenu priču i priču njene porodice autor gradi hroniku jednog veka i opisuje kako se turbulentni istorijski događaji, kojih u 20. veku nije nedostajalo, prelamaju preko leđa malog čoveka. Priča se razliva od Dubrovnika do Pariza, preko Sarajeva i Mostara, pa sve do Trsta i Rijeke, aktere ne zaobilaze ni ratovi ni progoni ni istrebljenja, a Jergović u obrnutoj hronologiji virtuoznom sigurnošću vodi čitaoca kroz mnoštvo likova i sporednih epizoda.
Fokusirani na čoveka i njegovu sudbinu, poetični i slojeviti, Dvori od oraha daju intimno viđenje istorije i predstavljaju jedno od najboljih Jergovićevih dela.
Kroz njenu priču i priču njene porodice autor gradi hroniku jednog veka i opisuje kako se turbulentni istorijski događaji, kojih u 20. veku nije nedostajalo, prelamaju preko leđa malog čoveka. Priča se razliva od Dubrovnika do Pariza, preko Sarajeva i Mostara, pa sve do Trsta i Rijeke, aktere ne zaobilaze ni ratovi ni progoni ni istrebljenja, a Jergović u obrnutoj hronologiji virtuoznom sigurnošću vodi čitaoca kroz mnoštvo likova i sporednih epizoda.
Fokusirani na čoveka i njegovu sudbinu, poetični i slojeviti, Dvori od oraha daju intimno viđenje istorije i predstavljaju jedno od najboljih Jergovićevih dela.
562 pages, Paperback
First published January 1, 2003
About the author
Miljenko Jergović
75 books486 followersMiljenko Jergović is a Bosnian prose writer. Jergović currently lives and works in Zagreb, Croatia.
Jergović has established himself as a writer in both Bosnia and Herzegovina and Croatia, and his stories and novels have been translated into more than 20 languages. Critics have acclaimed his capability to turn every topic into a story without changing it at all, hence preserving its internal logic.
His more acclaimed works include his debut Opservatorija Varšava (Warsaw Observatory, 1988); Hauzmajstor Šulc (Schultz the Repairman, 2000), both collections of poetry; a collection of short stories Sarajevski marlboro (Sarajevo Marlboro, 1994); the novels Mama Leone and Dvori od oraha ("The Mansion in Walnut," 2003; and the drama Kažeš, anđeo (You Say It's an Angel, 2000). Jergović is also a journalist and has published a collection of his articles in the acclaimed Historijska čitanka (A Reader in History, 1996).
His most recent work, Rabija i sedam meleka (Rabija and the Seven Angels), became a bestseller in Bosnia and Herezgovina only few days after it was published.
Jergović has established himself as a writer in both Bosnia and Herzegovina and Croatia, and his stories and novels have been translated into more than 20 languages. Critics have acclaimed his capability to turn every topic into a story without changing it at all, hence preserving its internal logic.
His more acclaimed works include his debut Opservatorija Varšava (Warsaw Observatory, 1988); Hauzmajstor Šulc (Schultz the Repairman, 2000), both collections of poetry; a collection of short stories Sarajevski marlboro (Sarajevo Marlboro, 1994); the novels Mama Leone and Dvori od oraha ("The Mansion in Walnut," 2003; and the drama Kažeš, anđeo (You Say It's an Angel, 2000). Jergović is also a journalist and has published a collection of his articles in the acclaimed Historijska čitanka (A Reader in History, 1996).
His most recent work, Rabija i sedam meleka (Rabija and the Seven Angels), became a bestseller in Bosnia and Herezgovina only few days after it was published.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 117 reviews
July 9, 2020
We tend to idealize the past: ‘those were the days…’ But Miljenko Jergović brings the reality back to us – The Walnut Mansion, full of dark postmodernistic irony, is a whirlwind of misfortune, it is a rich and colourful tale about the tragic fate of a woman and a tragic fate of the nation.
The narration of The Walnut Mansion goes backwards – from the present into the past… from the river-mouth to its fountainhead… from grandchildren to children and from parents to grandparents: the history of the heroine for five generations.
The history of the world, the history of the country, the history of the individual: they are thoroughly interlocked and indivisible…
And whatever happens to the individual or the country, the history of the world continues.
History is written in blood… from the first letter to the last.
When you’re little and you measure life in days and not years, you often see a miracle happen, but more often you’re disappointed and convinced that there wasn’t any miracle.
The narration of The Walnut Mansion goes backwards – from the present into the past… from the river-mouth to its fountainhead… from grandchildren to children and from parents to grandparents: the history of the heroine for five generations.
There was an entire male world in Regina’s head, picturesque as Godard’s Paris, in which every man’s ultimate goal was to spray his semen wherever he went, and, if possible, inside her child. She hated them with every bit of strength in her big heart. However, if someone told her she’d gone too far because it wasn’t normal to call one’s own daughter a slut or anyone who eyed her a maniac, she acted like her hatred was the highest and holiest form of motherly love. When it came to sex, she felt extremely protective, although her feelings toward the one she was protecting didn’t differ very much from her attitude toward Dijana’s real and imaginary men. The girl reminded her of the tragedy of her own life and therefore had to be punished. In her dreams, at least.
The history of the world, the history of the country, the history of the individual: they are thoroughly interlocked and indivisible…
In the summer of 1968 the old man turned eighty-five, and Luka Sikirić was told in a Paris cancer clinic that he had three months to live. He strolled down streets where children played war. They turned over cars, smashed display windows, pulled granite cobblestones from the street, and hurled them at the police, shouting their revolutionary slogans. The policemen shot tear gas at them and swung their batons, and many of them ended up in the hospital with bloody heads. They were forbidden from shooting at the children. The parents, against whom the revolution was started, forbade it. The stupid cops’ brains couldn’t comprehend this as the nurses tended to their wounds, and not even the most intelligent people would have comprehended this were it not for books, movies, and especially philosophical treatises that would turn 1968 into a significant historical event, more important than all the wars fought in French colonial Africa and maybe more important than the war in Vietnam, in which thousands and millions, mainly nameless slant-eyed primates, were being killed in the name of the same ideals against which the children of Europe had risen up. No answer would ever be given to the question of how a revolution, in which the counterrevolutionaries were not allowed to shoot, could be such an important historical event, but its meaning would finally be known in ten or fifteen years, when the children in the streets of Paris had grown up into replicas of their fathers.
And whatever happens to the individual or the country, the history of the world continues.
Those who pass judgment usually don’t know that they’ve passed judgment on someone. Just as those who are condemned don’t learn anything about those passing judgment either, no matter how hard they try and no matter how sweet revenge seems. No one succeeds in taking revenge on anyone in this short life.
History is written in blood… from the first letter to the last.
February 6, 2017
Ovo je simfonijski savršeno napisan roman, mocartovski, tužan kao rekvijem. Ovo je najbolji roman napisan na jeziku oko čijeg se imena nikada nismo dogovorili. Ovo je knjiga koju s ponosom treba stavljati na police pored najvećih dela klasične književnosti. Ovo je i jedini udžbenik istorije ovih prostora koji ima smisla pročitati.
https://bezimenaknjizevnazadruga.word...
https://bezimenaknjizevnazadruga.word...
March 3, 2021
"Двори од ораха" су једна силовита прича о целом једном веку и мноштву испреплетаних судбина и дешавања испричана хронолошки, али инверзно хронолошки – наиме, спирала догађаја и ликова се одмотава од „данашњости“ и смрти (условно речено) главне јунакиње, стогодишње старице Регине Делавале, даље ка прошлости. Иако ми се чинило да то неће функционисати како ваља, након што сам завршио књигу, јасно ми је да није ни могло другачије и да је ово баш овако написано – ремек-дело.
Турбулентан ХХ век, обележен је још турбулентнијим догађајима на овим нашим просторима. У свему томе имали су срећу или несрећу да се рађају, живе и умиру чланови породице Сикирић-Делавале. А они су све само не обични. Ишчашених, необичних судбина, то су у суштини несрећни људи, који углавном наилазе на неразумевање и осуду околине. Кроз судбине тих „малих“ људи, одјекују „велики“ догађаји, тек наглашени, осенчени. Али, некад то неисказано говори много више од хиљаду речи.
Јерговићев стил је овде раскошан, у пуном замаху. Од наизглед неважног детаља гради се веома занимљива прича, пуно је рукаваца, понегде имамо причу у причи, али све је мајсторски укомпоновано и одлично функционише. Иако се бави "озбиљним" стварима, не мањка му духовитости и иронијског отклона. Још морам рећи да сам, како се прича више враћала у прошлост, све више и више уживао; а можда је само требало времена да се навикнем на стил.
Крај (и разрешење моје дилеме зашто баш овакав наслов) је апсолутно маестралан.
Баш сам уживао читајући и радујем се даљем истраживању Јерговићевог опуса.
Турбулентан ХХ век, обележен је још турбулентнијим догађајима на овим нашим просторима. У свему томе имали су срећу или несрећу да се рађају, живе и умиру чланови породице Сикирић-Делавале. А они су све само не обични. Ишчашених, необичних судбина, то су у суштини несрећни људи, који углавном наилазе на неразумевање и осуду околине. Кроз судбине тих „малих“ људи, одјекују „велики“ догађаји, тек наглашени, осенчени. Али, некад то неисказано говори много више од хиљаду речи.
Јерговићев стил је овде раскошан, у пуном замаху. Од наизглед неважног детаља гради се веома занимљива прича, пуно је рукаваца, понегде имамо причу у причи, али све је мајсторски укомпоновано и одлично функционише. Иако се бави "озбиљним" стварима, не мањка му духовитости и иронијског отклона. Још морам рећи да сам, како се прича више враћала у прошлост, све више и више уживао; а можда је само требало времена да се навикнем на стил.
Крај (и разрешење моје дилеме зашто баш овакав наслов) је апсолутно маестралан.
Баш сам уживао читајући и радујем се даљем истраживању Јерговићевог опуса.
December 12, 2018
Голям роман. Включително с капаните на големия роман. За мен тук „капаните“ бяха вмъкването на авторовите мисли и мнения сред преживяванията на героите. На няколко места в началните части мислите не ми звучаха като адекватни за някои от героите – те не биха могли да имат такива разсъждения (може би). Но как наистина „се прави“? Как авторът да изрази всичко, което иска?
„Там някъде, съвсем наблизо, само зад два-три баира, се проливаше кръв за земя, а това никога не е добре. Никоя земя не струва толкова, но още по-голяма става неволята, когато след падането на първите човешки глави за тази земя цената ѝ започне шеметно да расте и изведнъж се установява, че всяка педя от нея си търси нов господар. Тогава кръвта се лее до безкрай. Хората трябва да са знаели, че щом турското е поставено под въпрос, същото ще се случаи и с австрийското. На Цариград не му стигнаха сили да запази земята, та хайде да видим има ли сили Виена!“
Типично за тези романи е и подробното проследяване на историческите събития. И също в началото на места леко като кръпки стоят тези исторически подробности. И пак се запитах – как се прави, за да е естествено? Защото „Орехови двори“ е предимно роман за 20-и век, не само за фамилията Сикирич (+Иво).
Действително, всички събития ми бяха интересни, доста познати, но някои (югославските) – по-непознати и ценни за мен като информация. Също с вмъкване на „лично мнение“ на автора на места, но не натрапчиво и пристрастно. Как иначе да разберем какво мислят героите за събитията. И нали е точно така и в реалността, особено в миналото и на малки места – не всеки има задълбочени познания и разсъждения, просто потокът на времето носи хората. Главно е личното, битовото, семейното. Историческото определя съдбите, но в самия момент всеки може ли да осмисли всичко, което се случва около него в по-глобален мащаб? Така че, все пак мисля, че всичко си е на мястото в „Орехови двори.“
Още в началото допусках, че към края читателят ще омекне спрямо Регина. Ясно е, че в десетилетията назад ще намерим оправдание за цялата кривотия, макар и тъжна спрямо дъщерята Диана. Затова структурата на романа много ми хареса. Не е типичното прескачане назад-напред-назад във времето, а праволинейно (заднолинейно?) от края на века към началото. От стари към млади. От умиращи към родени. От изморени към гледащи напред.
Тази книга на Миленко Йергович ми беше полезна, за да видя и разликите с историята в нашите земи. Този път не приликите, въпреки че често казваме колко си приличаме балканците. Още по-голяма страхотия е в този район, сега дори вече не се изненадвам за 1991-95 г., като четох за 40-те например. С брутални сцени като в „Мостът на Дрина“. Споменавам Иво Андрич (например на цялата стр. 494, и не само там, Миленко Йергович е един съвременен Иво Андрич). Но си помислих и за таланта на Милен Русков задълбочено да проучва миналото, за да използва това в романите си.
В „Орехови двори“ и Миленко Йергович е постигнал същото. Страниците с жестокости не са евтина „привличаща“ бруталност, а подкрепени с художествена „добавка“ от автора. Не е да не сме чели за кланета и подобни в други книги, тук точно „анализът“ на автора ме впечатли и потвърди мислите ми за тези времена и места. Когато вече загубвах представа кой с кого, кой срещу кого…
Но книгата не е само това. Представяна е предимно като семейна история. И всеки е с необикновен живот, няма един скучен герой. Дори един „обикновен“ Алия, простиращ се само на няколко страници, ще остане най-жив в спомените ми, както и всяко зараждане на топлинка в този суров роман (трудно мога да нарека някои отношения в него „любов“).
Важно ми беше да се стигне до детството на Регина, но и до родителите ѝ, че и още назад. Всеки би се запитал – какви са били родителите на старицата Регина. При тези далечни мътни поколения как да не се радвам, че не сме в началото или средата на 20-и век – не само заради войните, не само защото 12-16 деца не са били рядкост (с някаква част живи).
Като споменах някои уж-недостатъци в началото, не мога да не спомена истинския размах на стила след средата – вече не просто разказване на история, а още по-обогатено писане. Сякаш съвремието не позволява такава пищност, а старите времена са подходящи за такава широта. Точно по стари времена по принцип не си падам, а и по такъв едновремешен стил на писане. Но явно Йергович го прави по майсторски начин и променя леко стила ��и с десетилетията назад. Последните 200 страници бих чела и до 4 сутринта, ако не се удържах докъм 2-2,30.
Към края Йергович така оплита „лично, исторично и магично“, че като във въртоп ме държаха тези последни 200-250 страници. Нещо като при Маркес (далечно сравнение), дори истинска приказчица имаше (ключова), а аз „приказки не чета“ и „italic не чета“, но ето – буква не пропуснах! Мога да кажа, че такова нещо като „Орехови двори“ почти не съм срещала. А с години я отлагах (не вярвах, че авторът може да е толкова добър като в разказите си). Като факир Миленко Йергович отразява времената с думите си.
Моят медал отива отново и при Рада Шарланджиева. Не само заради идеалния превод на тази мега-книга, но заради двойния подвиг – преди месец четох преведена от нея книга от съвсем друг език (на Фокнър).
Не напомня ли на Андрич това:
„Често се случваше, особено пролетно време, когато кръвта в жилите се изпорти и неврите се оголят, някой примерен и уважаван стопанин да се поразходи нагоре-надолу с оръжие в ръце. Един грабне пушка, друг секира, трети вила, пък се пощура малко, измръщи се на всеки срещнат, разпердушини града с поглед като топовни гюлета, но по правило не попада на онзи, който е прицелът на неговия яд. Народът уж съчувства, цъка с език и въздиша, а истината е, че повечето злорадстват, защото душата на още един се е цепнала на две, животът се е разпукал пред очите му или разумът е заклокочил и наближава денят, в който съвсем ще изкипи, и тогава вместо стопанин и глава на семейство, с когото се уважавате и приветливо се поздравявате, градът се сдобива с още един серсем, будала, абдал, ахмак и просяк.“
Не прилича ли на Русков и неговите размишляващи герои:
„Нашите сладкиши не са световни, те са си просто наши. А кои сме ние? Никои и нищо. Ако си нямахме Австрия, щяхме да останем сирачета на земното кълбо. След толкова стотици години Стамбул вдигна ръце от нас. Как да не вдигне! Твърде много ядове си имаха турците с Босна и още повее с Херцеговина. Ползи никакви, харчлъци бая! И в кръв, и в злато, и в каквото си поискаш! А после се изпишманиха и в пашалъците! Нахлупи народът фесове, изнесе на слънце кремъклийките и опъна дюшеци на голата пръст, малко напече гъз, малко вдигне я бунт, я въстание! Викат хората, нямало да слушат те какво говори пресветлият султан, ами щели да се равняват по своето. Гледай им акъла! Е, как да не се обърнат турците и да си заминат. С лудите най-добре да си нямаш работа, а ние сме си луди, не понасяме себе си, та затова не понасяме и другите! По-добрите, по-големите и по-умните! Брей, как ще се мери требинската чаршия със Стамбул!“
И просто Миленко Йергович:
„Не е възможно да я бе обичал през всичките тия двайсет години. По-скоро някакво безумно твърдоглавие му пречеше да се вслуша в собственото си сърце, освен ако и то не беше толкова инатливо и глупаво, че да превръща в чувство всичко, което нямаше нищо общо с чувствата.“
„Щом най-слабият окървави ножа, представлението се превръща в хорова оргия. Главните герои изчезват, хората изгубват имена и лица. Всеки награбва своята жертва, както знае и може, по вътрешен порив и страст някои докопват онези, които са дебнали от самото начало – дете, красива девойка, старец. Най-често страстта не е от чиста омраза, а идва от нещо, далечно свързано с любовната страст, онова, заради което се обтяга мъжката жила. Бог я е измислил тая жила, за да не трябва всеки път отново да създава човека, а той да си го прави сам. Но човекът се загубва, забравя ръста си и посоката, в която е поел, и вместо да ражда и да се множи, започва да коли.“
„Там някъде, съвсем наблизо, само зад два-три баира, се проливаше кръв за земя, а това никога не е добре. Никоя земя не струва толкова, но още по-голяма става неволята, когато след падането на първите човешки глави за тази земя цената ѝ започне шеметно да расте и изведнъж се установява, че всяка педя от нея си търси нов господар. Тогава кръвта се лее до безкрай. Хората трябва да са знаели, че щом турското е поставено под въпрос, същото ще се случаи и с австрийското. На Цариград не му стигнаха сили да запази земята, та хайде да видим има ли сили Виена!“
Типично за тези романи е и подробното проследяване на историческите събития. И също в началото на места леко като кръпки стоят тези исторически подробности. И пак се запитах – как се прави, за да е естествено? Защото „Орехови двори“ е предимно роман за 20-и век, не само за фамилията Сикирич (+Иво).
Действително, всички събития ми бяха интересни, доста познати, но някои (югославските) – по-непознати и ценни за мен като информация. Също с вмъкване на „лично мнение“ на автора на места, но не натрапчиво и пристрастно. Как иначе да разберем какво мислят героите за събитията. И нали е точно така и в реалността, особено в миналото и на малки места – не всеки има задълбочени познания и разсъждения, просто потокът на времето носи хората. Главно е личното, битовото, семейното. Историческото определя съдбите, но в самия момент всеки може ли да осмисли всичко, което се случва около него в по-глобален мащаб? Така че, все пак мисля, че всичко си е на мястото в „Орехови двори.“
Още в началото допусках, че към края читателят ще омекне спрямо Регина. Ясно е, че в десетилетията назад ще намерим оправдание за цялата кривотия, макар и тъжна спрямо дъщерята Диана. Затова структурата на романа много ми хареса. Не е типичното прескачане назад-напред-назад във времето, а праволинейно (заднолинейно?) от края на века към началото. От стари към млади. От умиращи към родени. От изморени към гледащи напред.
Тази книга на Миленко Йергович ми беше полезна, за да видя и разликите с историята в нашите земи. Този път не приликите, въпреки че често казваме колко си приличаме балканците. Още по-голяма страхотия е в този район, сега дори вече не се изненадвам за 1991-95 г., като четох за 40-те например. С брутални сцени като в „Мостът на Дрина“. Споменавам Иво Андрич (например на цялата стр. 494, и не само там, Миленко Йергович е един съвременен Иво Андрич). Но си помислих и за таланта на Милен Русков задълбочено да проучва миналото, за да използва това в романите си.
В „Орехови двори“ и Миленко Йергович е постигнал същото. Страниците с жестокости не са евтина „привличаща“ бруталност, а подкрепени с художествена „добавка“ от автора. Не е да не сме чели за кланета и подобни в други книги, тук точно „анализът“ на автора ме впечатли и потвърди мислите ми за тези времена и места. Когато вече загубвах представа кой с кого, кой срещу кого…
Но книгата не е само това. Представяна е предимно като семейна история. И всеки е с необикновен живот, няма един скучен герой. Дори един „обикновен“ Алия, простиращ се само на няколко страници, ще остане най-жив в спомените ми, както и всяко зараждане на топлинка в този суров роман (трудно мога да нарека някои отношения в него „любов“).
Важно ми беше да се стигне до детството на Регина, но и до родителите ѝ, че и още назад. Всеки би се запитал – какви са били родителите на старицата Регина. При тези далечни мътни поколения как да не се радвам, че не сме в началото или средата на 20-и век – не само заради войните, не само защото 12-16 деца не са били рядкост (с някаква част живи).
Като споменах някои уж-недостатъци в началото, не мога да не спомена истинския размах на стила след средата – вече не просто разказване на история, а още по-обогатено писане. Сякаш съвремието не позволява такава пищност, а старите времена са подходящи за такава широта. Точно по стари времена по принцип не си падам, а и по такъв едновремешен стил на писане. Но явно Йергович го прави по майсторски начин и променя леко стила ��и с десетилетията назад. Последните 200 страници бих чела и до 4 сутринта, ако не се удържах докъм 2-2,30.
Към края Йергович така оплита „лично, исторично и магично“, че като във въртоп ме държаха тези последни 200-250 страници. Нещо като при Маркес (далечно сравнение), дори истинска приказчица имаше (ключова), а аз „приказки не чета“ и „italic не чета“, но ето – буква не пропуснах! Мога да кажа, че такова нещо като „Орехови двори“ почти не съм срещала. А с години я отлагах (не вярвах, че авторът може да е толкова добър като в разказите си). Като факир Миленко Йергович отразява времената с думите си.
Моят медал отива отново и при Рада Шарланджиева. Не само заради идеалния превод на тази мега-книга, но заради двойния подвиг – преди месец четох преведена от нея книга от съвсем друг език (на Фокнър).
Не напомня ли на Андрич това:
„Често се случваше, особено пролетно време, когато кръвта в жилите се изпорти и неврите се оголят, някой примерен и уважаван стопанин да се поразходи нагоре-надолу с оръжие в ръце. Един грабне пушка, друг секира, трети вила, пък се пощура малко, измръщи се на всеки срещнат, разпердушини града с поглед като топовни гюлета, но по правило не попада на онзи, който е прицелът на неговия яд. Народът уж съчувства, цъка с език и въздиша, а истината е, че повечето злорадстват, защото душата на още един се е цепнала на две, животът се е разпукал пред очите му или разумът е заклокочил и наближава денят, в който съвсем ще изкипи, и тогава вместо стопанин и глава на семейство, с когото се уважавате и приветливо се поздравявате, градът се сдобива с още един серсем, будала, абдал, ахмак и просяк.“
Не прилича ли на Русков и неговите размишляващи герои:
„Нашите сладкиши не са световни, те са си просто наши. А кои сме ние? Никои и нищо. Ако си нямахме Австрия, щяхме да останем сирачета на земното кълбо. След толкова стотици години Стамбул вдигна ръце от нас. Как да не вдигне! Твърде много ядове си имаха турците с Босна и още повее с Херцеговина. Ползи никакви, харчлъци бая! И в кръв, и в злато, и в каквото си поискаш! А после се изпишманиха и в пашалъците! Нахлупи народът фесове, изнесе на слънце кремъклийките и опъна дюшеци на голата пръст, малко напече гъз, малко вдигне я бунт, я въстание! Викат хората, нямало да слушат те какво говори пресветлият султан, ами щели да се равняват по своето. Гледай им акъла! Е, как да не се обърнат турците и да си заминат. С лудите най-добре да си нямаш работа, а ние сме си луди, не понасяме себе си, та затова не понасяме и другите! По-добрите, по-големите и по-умните! Брей, как ще се мери требинската чаршия със Стамбул!“
И просто Миленко Йергович:
„Не е възможно да я бе обичал през всичките тия двайсет години. По-скоро някакво безумно твърдоглавие му пречеше да се вслуша в собственото си сърце, освен ако и то не беше толкова инатливо и глупаво, че да превръща в чувство всичко, което нямаше нищо общо с чувствата.“
„Щом най-слабият окървави ножа, представлението се превръща в хорова оргия. Главните герои изчезват, хората изгубват имена и лица. Всеки награбва своята жертва, както знае и може, по вътрешен порив и страст някои докопват онези, които са дебнали от самото начало – дете, красива девойка, старец. Най-често страстта не е от чиста омраза, а идва от нещо, далечно свързано с любовната страст, онова, заради което се обтяга мъжката жила. Бог я е измислил тая жила, за да не трябва всеки път отново да създава човека, а той да си го прави сам. Но човекът се загубва, забравя ръста си и посоката, в която е поел, и вместо да ражда и да се множи, започва да коли.“
November 3, 2019
Veliki roman, veći od mojih trenutnih čitalačkih kapaciteta. Zato četvorka. Preplavila me njegova melanholija.
November 12, 2016
Хубаво е да четеш някой, който умее да разказва толкова добре за войни, лудости и всякакви човешки трагедии без това да натежи. Това е майсторство - да ваеш търпеливо всички на пръв поглед незначителни детайли на историята, да събираш нишките на десетки съдби. За да видиш накрая делото на живота си - "Ореховите двори", в които хората, макар направени от дърво, страдат и се радват, обичат и мразят, страхуват се и се осмеляват и току виж успеят да намерят щастието си.
July 10, 2023
Strašna knjiga, strašna! I neopisivo čitalačko iskustvo. Kao da sam živela 10 odvojenih života kroz ovih 500 stranica. U moru divnih misli, izdvojiću ovu:
"A ne znam kakvo će nam dijete bit. Pametno i lijepo! Bogato sigurno neće, to nema po kome. Manje brigom kakvo će ono bit, nego kakvi će ljudi bit prema njemu? Po tome se ravnaj! Nek ne bude gore od drugih, nek ne bude opakije i nek ne išće za sebe više nego što zaišće prvi do njega. Eto, ja bi nekako to želio."
"A ne znam kakvo će nam dijete bit. Pametno i lijepo! Bogato sigurno neće, to nema po kome. Manje brigom kakvo će ono bit, nego kakvi će ljudi bit prema njemu? Po tome se ravnaj! Nek ne bude gore od drugih, nek ne bude opakije i nek ne išće za sebe više nego što zaišće prvi do njega. Eto, ja bi nekako to želio."
March 23, 2023
Kakvi nesrećnici, kakvi nemiljenici sudbine, kakvi usudovi neprijatelji, kakva tužna porodična saga i još tužnija glavna junakinja! Sve vrijeme čitanja me prati osjećaj tjeskobe i žaljenja, do kraja knjige sam htjela da dam i 3⭐️, jer mi je vjerovatno teško pala i zbog mojih porodičnih dešavanja, ali ovolika radost na kraju knjige zbog rođenja djevojčice je morala bar za jedno koplje da podigne ocjenu, te ovog puta iznad Miljenkovih dvora od oraha sijaju 4 sjajne zvijezde 🌠!
January 2, 2016
Не просто хубава книга. С много оригинална композиция - нещо, което рядко се среща. Това е миналото столетие, разказано отзад напред. Книгата се състои от различни истории, нещо като големи глави, с различни, и понякога сменящи се в рамките на една такава глава, гледни точки. Тези гледни точки са на различни (и интересни) личности, които често се срещат и в другите глави, но само в една глава историята е разказана от тяхната гледна точка. Гледните точки са предадени много убедително - просто влизаме в главите на герои със съвсем различен опит, социален статус, образование е т.н. и преживяването изглежда много достоверно. Авторът често се отклонява в разни уж странични разсъждения и разкази и аха това да ме раздразни, и си давам сметка, че това всъщност не е странично, това е основното - основното в тази книга е не толкова историята на едно семейство, колкото историята на столетието, а то има безброй лица. Уникална книга, създадена с голям размах. Да отбележа и блестящия превод на Рада Шарланджиева, хубавата корица на Васил Димитров и най-общо грижата, с която е създадена книгата.
March 11, 2019
"Ljubav je sirotinjska sreća."
Svaka čast! Ovo je toliko kompleksan roman, svedan u ravan svakodnevnog čovjeka, sva peripetija našeg podneblja stavljena na kičmu običnog čovjeka, ali na takav način, i sa takvim detaljima da sam se par puta zapitala kako je moguće da ovaj čovjek sve to zna, da li se moguće da je to osjetio na svojoj koži, ili je upijao priče drugih... ne znam.
Uglavnom, mislim da je jedan od rijetkih savremenih pisaca koji ovaj narod zna u dušu, kako diše, kako trepće, i u kom smjeru mu lutaju misli. Sve je to nekako sadržano u njemu. Ranije sam utisak da neko zna o kome piše imala samo uz Andrića. Ovo je možda ogroman kompliment, ali nije nezaslužen. Lišen je svake mržnje i nacionalizma, i time me najviše kupuje u svojim knjigama, jer ovdašnji pisci najviše na tu kartu igraju.
Sve mi se ovdje svidjelo, likovi su razrađeni do srži, i sa njima takvim priča ne može ići u pogrešnom smjeru.
Kupio me mnogo, kada u jednom dijelu djed Niko priča priču unucima, o Lubinku i vilama, e, tu mi je pola srca ostalo.
Svaka čast! Ovo je toliko kompleksan roman, svedan u ravan svakodnevnog čovjeka, sva peripetija našeg podneblja stavljena na kičmu običnog čovjeka, ali na takav način, i sa takvim detaljima da sam se par puta zapitala kako je moguće da ovaj čovjek sve to zna, da li se moguće da je to osjetio na svojoj koži, ili je upijao priče drugih... ne znam.
Uglavnom, mislim da je jedan od rijetkih savremenih pisaca koji ovaj narod zna u dušu, kako diše, kako trepće, i u kom smjeru mu lutaju misli. Sve je to nekako sadržano u njemu. Ranije sam utisak da neko zna o kome piše imala samo uz Andrića. Ovo je možda ogroman kompliment, ali nije nezaslužen. Lišen je svake mržnje i nacionalizma, i time me najviše kupuje u svojim knjigama, jer ovdašnji pisci najviše na tu kartu igraju.
Sve mi se ovdje svidjelo, likovi su razrađeni do srži, i sa njima takvim priča ne može ići u pogrešnom smjeru.
Kupio me mnogo, kada u jednom dijelu djed Niko priča priču unucima, o Lubinku i vilama, e, tu mi je pola srca ostalo.
December 22, 2015
Великолепна! Автор достоен за Нобел. Четох я по-бавно, тъй като бях ангаже, а това категорично не е книга, която се чете измежду другото. Разделена е на 15 части - буквално 15 отделни разказа - богати, пищни, всеки второстепенен герой е силен като първостепенен. Трудно бих си помислил, че такава книга може да се напише от един човек - огромна обща култура на автора, присъствах и на премиерата, впечатли ме със знания, ерудиция, мнения. Когато научих, че има 40 написани книги с проза си помислих, че е фабрикант тип Коельо, Нова Робъртс, Патерсън и т.н., но не - Йергович е шедьовър на съвременната балканска литература. Със сигурност "Орехови двори" не е най-затрогващата сюжетна линия, но си заслужава отвсякъде. Книгата е еталон за трагикомедия - два реда покъртителна драма и на третия ред бурен смях с най-лютите балкански майтапи. Страхотна ирония, малко автори могат да поддържат такова темпо. Йергович за мен се превръща в равенство на класа! Преводът е добър, страхотен, бележит, ударен, кадърен - това се разби��а в тона на повествованието, на подходящите идиоми дори, които преводачката е хванала - абе, браво! Страхотна книга, твърди корици, без грешки, изпипана, работена, струваща отвсякъде. Книга, за която мога да кажа - съвременна класика, която ще остане.
Read
November 5, 2024U ovom romanu nisam pratila likove i njihovu povezanost, ako sam spontano povezala bilo mi je u redu, a ako sam se pak izgubila i više nisam znala tko li je taj o kome piše - isto mi je bilo u redu. Broj likova je možda i suvišan, ali sve ono što se oko njih plete je veće od života samog. U gotovo 600 stranica, ne bez smisla, razvezeno je i povezano sto godina ljudskih sudbina, ratova, masakra, ludila, preljuba i zločina – sve to Miljenko izvlači iz širine svih svojih znanja i iskustava (a vjerujte mi, malo je Miljenka na ovome svijetu), narativnim jezikom u čijim se opisima prepoznajete, izgubite ili pak zgrozite. Knjigu sam išarala. Moja je pa mogu s njom što ću ja. Izdvojila sam brojne misli i sada imam sasvim jedan novi roman, jedne nove Dvore od najfinijeg oraha. Ovaj puta ne za nerođenu djevojčicu, već za sebe samu.
August 22, 2022
The Balkans have fascinated me ever since I was fortunate enough to go on a trip through Croatia, Montenegro, and Bosnia. The Dalmatian Coast is one of the more beautiful landscapes I have ever seen, and the complicated history of the region always makes for an interesting study. Rebecca West wrote a wonderful travelogue/history of the region titled 'Black Lamb and Grey Falcon'. I highly recommend it for anyone who wants to get a taste of the area and learn a little of its history.
To get back to the book at hand, Jergovic's first novel stands out for a number of reasons. First and foremost, the story is told in reverse, beginning with the death of the central character, Regina, and moving back in time until her birth. I read somewhere that Jergovic decided to use this approach because that is the way our memories work; from the most recent events and then moving back in time. I'm not sure I necessarily agree with that comment, but this style works well and I rather enjoyed it. I liked getting introduced to a character in one chapter, only briefly, and then having them reappear as the main focus in the next chapter, but as a younger version of themselves. It puts the reader in the unique position of knowing what is to come for that character, but now going back to learn how they got there.
I called Regina the central character, but really she is just the common thread running through the whole story. Each chapter is dedicated to a relative of hers, rather than focusing on Regina herself. Typically the story of these relatives has very little direct involvement with Regina; and in fact she is often off stage entirely for most of the chapter. This gives each chapter a tangential feel to it, but each of those stories further grounds the novel to the region and the wars and conflicts that have made up its history for the last one hundred years. I am not particularly well versed in Balkan/Yugoslavian history, but I found myself googling names and incidents every time I sat down to read this novel, so I would say that attests to the success of Jergovic's structure.
Ultimately, this is a high four star read for me. I wholeheartedly recommend it.
"We don't leave much of any value to our children. To our children or future generations. No matter how we might think we're leaving them a lot, no matter how much we've sacrificed, it won't mean anything to them. A little world that you can't move into. It's as if we'd inherited the little we have from ants. In America there are anthills that are a hundred times bigger than ours, but they're still not big enough for people to live in"
To get back to the book at hand, Jergovic's first novel stands out for a number of reasons. First and foremost, the story is told in reverse, beginning with the death of the central character, Regina, and moving back in time until her birth. I read somewhere that Jergovic decided to use this approach because that is the way our memories work; from the most recent events and then moving back in time. I'm not sure I necessarily agree with that comment, but this style works well and I rather enjoyed it. I liked getting introduced to a character in one chapter, only briefly, and then having them reappear as the main focus in the next chapter, but as a younger version of themselves. It puts the reader in the unique position of knowing what is to come for that character, but now going back to learn how they got there.
I called Regina the central character, but really she is just the common thread running through the whole story. Each chapter is dedicated to a relative of hers, rather than focusing on Regina herself. Typically the story of these relatives has very little direct involvement with Regina; and in fact she is often off stage entirely for most of the chapter. This gives each chapter a tangential feel to it, but each of those stories further grounds the novel to the region and the wars and conflicts that have made up its history for the last one hundred years. I am not particularly well versed in Balkan/Yugoslavian history, but I found myself googling names and incidents every time I sat down to read this novel, so I would say that attests to the success of Jergovic's structure.
Ultimately, this is a high four star read for me. I wholeheartedly recommend it.
"We don't leave much of any value to our children. To our children or future generations. No matter how we might think we're leaving them a lot, no matter how much we've sacrificed, it won't mean anything to them. A little world that you can't move into. It's as if we'd inherited the little we have from ants. In America there are anthills that are a hundred times bigger than ours, but they're still not big enough for people to live in"
September 25, 2019
Iz mog čitateljskog iskustva ovo djelo je jedno od remek djela domaće književnosti. Jedno od najboljih Jergovićevih djela, svakako. Priča počinje kada poludjela starica Regina završava svoj život. Što je dovelo do ludila? Proteklo stoljeće? Obiteljski odnosi? Ljubavni odnosi? Otići će autor unazad kroz dvadeseto stoljeće, a kao jedina konstanta pokazat će se samo ludilo, uz posađeno stablo bugenvila u dvorištu kuće. Kao što je Andrić napisao svoje Nemire na početku stoljeća, valjda predosjećajući stoljeće puno nemira i ludila, tako i ovaj autor retrospektivno, s kraja stoljeća ka njegovom početku pripovijeda priču o jednoj dubrovačkoj obitelji, njezinim šarolikim članovima, raspadu, ludilu a sve kroz prizmu važnih događaja dvadesetog stoljeća.
Jergović samo potvrđuje da mu trenutno nema ravnog u domaćoj književnosti.
Jergović samo potvrđuje da mu trenutno nema ravnog u domaćoj književnosti.
June 19, 2019
Jedva sam se naterala krenuti citati Jergovica. Nekako nikako da dođe na red. I sada mi je drago sto ga nisam ostavila samo kao nameru za citanje. On je dokaz da na ovim nasim prostorima ima dobrih savremenih pisaca, treba samo covek imati volju da ih cita. Ovim romanom je opisao dusu vecine naroda na Balkanu.
July 28, 2015
It's always an honor to be the first to review a book. This was a fairly random selection found on netgalley. I enjoy historical fiction and wanted to find out more about the Balkan region, but a giant book by an unknown (to me) author required commitment. So anyway, I committed, although I managed to get through most of it in one day despite the bulk. Was it worth the time...yes, mostly. Despite the informative, though somewhat pedantic, and very lengthy introduction, the book has a pretty decent narrative, quite readable, when it didn't drag itself down. When it did, though, there were page long sentences and plaintive soliloquies. It was a heavy read, no pun intended since I read it on Kindle, heavy, bleak, desultory history of a century of Balkans, pre, during and post the failed experiment of Yugoslavia. Mind you, expecting happy literature from eastern Europe is akin to expecting nutritional value from McDonalds. Sad despondent nations struggling to make their way through a very difficult 100 or so years. Told in reverse order from primarily a female perspective of one family over generations it almost makes one believe that unhappiness can be genetic. Starting the story with a crazy 97 year old woman and tracing her life back though countless disappointments, set backs and betrayals until her very childhood that once surprisingly held a promise of a good happy life within the walls of the eponymous mansion. This was genuinely an epic story, its span and ambition were most impressive. It was somewhat laborious of a read, tended to lack sympathetic characters and certainly a depressing one, but as a history lesson it worked well, quite edifying in fact. The reverse chronology was done excellently too. And the ending was terrific, perfectly apt conclusion to a fairy tale slammed into reality. Interesting reading for anyone intrigued by the region.
November 22, 2020
"Kada je prošlo već toliko vremena da su joj se počele mežurati jagodice na prstima sjetila se žileta. Uzela je paketić, počela ga rastvarati i najednom joj je bilo žao sve to prekinuti. Zašto zbog života koji nema smisla prekidati trenutke uživanja? Sada je sve dobro, a patnju će lako prekinuti kada se opet pojavi. A znala je da će se pojaviti, ali je to nije činilo nesretnom. Kako biti nesretna ako je sve što sad vidi i čuje tako lijepo. Osim nogu koje su joj pred očima. I one bi bile lijepe da nisu obrasle dlakama. Rasle su od prošle jeseni i sad nalikuju na one ružne i masne crne čuperke kakve ćelavi muškarci navlače preko glave. Ako spusti noge u kadu, neće ih vidjeti, ali tada će se vratiti bol u koljenima. Izvila se i s ogledala uzela Vidov aparat za brijanje. Odmotala je žilet i namjestila ga u aparat. Zastala je, malo se dvoumila, pa uzela i Vidovu pjenu za brijanje. U ovoj prigodi to joj se učinilo elegantnijim od običnog sapuna. Poprskala je lijevu potkoljenicu. Gusta pjena sličila je na snijeg i mirisala na borovinu. Muškarci se briju svakoga dana i to nikad ne pomisle. Šteta, jer je lijepo. Snijeg koji miriše na borovinu u bočici s pjenom za brijanje. Razmazala je pjenu duž noge i prevukla žiletom od stopala prema koljenu. Izbila je bijela i čista koža, bez ijedne crne točkice i bez imalo krvi. Iskreno se divila svojoj lijevoj nozi, kao da pripada nekom drugom ili kao da uopće nije noga, nego je, kao i snijeg s mirisom borovine, djelo dobrog čarobnjaka. Pažljivo je prelazila britvicom i gledala kako joj noga postaje sve mlađa. Zatim je prešla na desnu, koja nije postala ništa manje lijepa, ali Diana je, ipak, bila razočarana. Čovjek se brzo navikne i nema te ljepote koja te malo ne razočara kada se ponovi."
October 3, 2023
"Onakvi smo kakvim su nas poželjeli prije nego što smo se rodili"
June 27, 2023
Koliko tuge i nesreće stane u jedan vek, i koliko je sve prolazno, auh .. Izazov je bio pročitati ovu knjigu.
I ovde ću prepisati jednu rečenicu: "Nije u ljudskoj povijesti bilo države koja nije propala i koja se čas pred propast svojim podanicima nije učinila najbesmislenijom i najgorom od svih ikad stvorenih država."
I ovde ću prepisati jednu rečenicu: "Nije u ljudskoj povijesti bilo države koja nije propala i koja se čas pred propast svojim podanicima nije učinila najbesmislenijom i najgorom od svih ikad stvorenih država."
November 7, 2022
"Орехови двори" се оказа, странна и неравна книга. Но пък Миленко Йергович е написал впечатляваща хроника на едно семейство, като е обхванал и ключови исторически събития от ХХ в., може би защото една история не е пълна, ако по някакъв начин не е е отразено влиянието на епохата върху съдбите на обикновените хора.
Първото необикновено нещо е структурата, не само че сюжетът започва от настоящето (но и защото самите глави са номерирани по този начин) и се разплита назад и това движение е всеобхватно, то проследява и страничните разклонения на толкова наглед незначителни хора, чиито пътища сякаш за малко се пресичат с членовете на семейство Сикирич и Делавале. Толкова много хора случайно минават през живота им, всеки със своята история и житейски неволи, но всички те оформят една невероятна плетеница от съдби.
Погледнато от края, Регина Делавале е в залеза на живота си, едно дълго съществуване, белязано от радости и болки, в което обаче тя не може да се смири и да потърси покой, а остава окована към живота в своята лудост, като последен пристан.
Дълъг път ще измине нишката на разказа от нейната смърт до нейното раждане. Тя е единственото момиче в рода Сикирич, с още четирима братя, всеки от които има различна съдба, разделени от политическите събития и застанали на различни страни, в една разделена страна, където в следствие на сложните исторически събития семействата се разделят и отчуждават, Лука, един от братята ще се върне, за да потърси последен покой в родния си град, при Регина, единствената оцеляла от семейството.
"Лука не желае да бъде погребан там като още един чужденец, над чиято незнайна съдба ще се разтъжават влюбени двойки с развинтена фантазия. Той ще бъде заровен в своя град, в гробището на своите познати, където може да си роднина или неприятел на някого, но никога не си равнодушен към никого."
В този роман не един от героите пътува, прекарва големи периоди от живота си в чужди страни, но остават едни почти невидими връзки с родното място.
Алегория на войната:
"Изпари се грубостта, с която селянинът се гордееше, защото го бе опазила от глада, хората и войните, докато се бе провирал с козичките си през линиите на фронтовете ... той трябваше да варди животните си да не хрупат от кървавата трева и да не свикват с вкуса на човешко месо, защото после щяха да искат само такава трева и нямаше да може да ги предпа��и от кръвожадни навици. Навици, които са направили от маймуните хора. вкусът на кръв, превръщащ всяко живо същество в звяр"
Неравността, с която започнах се крие за мен в началото, животът на възрастната Регина е на заден план, на преден са дъщеря ѝ Диана и внуците ѝ, но за мен в техните истории темпото се изгуби и ми бяха мудни и скучни, в тях липсваше необикновеното, с което прелива странният образ на Регина, саможива, егоистична, но и копнееща за любов.
Езикът на места е вълшебен, някак естествено разказва и разкрива докрай събитията и образите, на моменти е изключително вулгарен и това е малко напрягащо за мен.
В романа има изключително много теми и пластове, но аз съм откроила само малка част, които на мен са ми повлияли по-лично.
Понякога нещо изключително дребно оставя дълбоки следи в плетеницата от истории и отминаващи епохи:
"В тази революция Олга Бенарио видя кръв, смърт и горящи села, но видя и едно цвете, което след нейната смърт щеше да се разпространи из Средиземноморието и да стане известно под името бугенвилия. В джунглите на Амазонка, където е топло и влажно, това растение почти винаги цъфти с бели цветове, а на Адриатическия бряг е синьо, тъмнорозово и виолетово в зависимост от количеството недостигаща му топлина. Олга хареса бялото цвете .... Луис призна тази красота, макар никога преди да не я беше забелязвал....
Злочестият Луиз Карлос Престес се излъга. Въстанието се провали и бразилското правителство предаде на Германия неговата Олга. Тя умря в концентрационен лагер...
Струва си да запомним Олга Бенарио не само защото, както и Регина, я водеше надеждата, а и защото в градината зад къщата на семейство Сикирич беше засадена една от първите бугенвилии на Адриатика.
Донесе я от среща на ботаниците в Падуа доктор Елснер и я засади там, понеже си нямаше собствена градинка. Елснер също се спомина в концлагер, не заради надежди и идеали, а защото беше евреин. Бугенвилията растеше и се разклоняваше, цъфтеше винаги във виолетово, преживя Втората световна война и всички последвали я нещастия, оцеля и след бомбардировките през 1991, когато къщата изгоря, израсна голяма като най-високия бор и остаря като най-старата маслина, доживя края на столетието и надживя всички, които я помнеха. Бугенвилията е единствената константа в тази история."
Първото необикновено нещо е структурата, не само че сюжетът започва от настоящето (но и защото самите глави са номерирани по този начин) и се разплита назад и това движение е всеобхватно, то проследява и страничните разклонения на толкова наглед незначителни хора, чиито пътища сякаш за малко се пресичат с членовете на семейство Сикирич и Делавале. Толкова много хора случайно минават през живота им, всеки със своята история и житейски неволи, но всички те оформят една невероятна плетеница от съдби.
Погледнато от края, Регина Делавале е в залеза на живота си, едно дълго съществуване, белязано от радости и болки, в което обаче тя не може да се смири и да потърси покой, а остава окована към живота в своята лудост, като последен пристан.
Дълъг път ще измине нишката на разказа от нейната смърт до нейното раждане. Тя е единственото момиче в рода Сикирич, с още четирима братя, всеки от които има различна съдба, разделени от политическите събития и застанали на различни страни, в една разделена страна, където в следствие на сложните исторически събития семействата се разделят и отчуждават, Лука, един от братята ще се върне, за да потърси последен покой в родния си град, при Регина, единствената оцеляла от семейството.
"Лука не желае да бъде погребан там като още един чужденец, над чиято незнайна съдба ще се разтъжават влюбени двойки с развинтена фантазия. Той ще бъде заровен в своя град, в гробището на своите познати, където може да си роднина или неприятел на някого, но никога не си равнодушен към никого."
В този роман не един от героите пътува, прекарва големи периоди от живота си в чужди страни, но остават едни почти невидими връзки с родното място.
Алегория на войната:
"Изпари се грубостта, с която селянинът се гордееше, защото го бе опазила от глада, хората и войните, докато се бе провирал с козичките си през линиите на фронтовете ... той трябваше да варди животните си да не хрупат от кървавата трева и да не свикват с вкуса на човешко месо, защото после щяха да искат само такава трева и нямаше да може да ги предпа��и от кръвожадни навици. Навици, които са направили от маймуните хора. вкусът на кръв, превръщащ всяко живо същество в звяр"
Неравността, с която започнах се крие за мен в началото, животът на възрастната Регина е на заден план, на преден са дъщеря ѝ Диана и внуците ѝ, но за мен в техните истории темпото се изгуби и ми бяха мудни и скучни, в тях липсваше необикновеното, с което прелива странният образ на Регина, саможива, егоистична, но и копнееща за любов.
Езикът на места е вълшебен, някак естествено разказва и разкрива докрай събитията и образите, на моменти е изключително вулгарен и това е малко напрягащо за мен.
В романа има изключително много теми и пластове, но аз съм откроила само малка част, които на мен са ми повлияли по-лично.
Понякога нещо изключително дребно оставя дълбоки следи в плетеницата от истории и отминаващи епохи:
"В тази революция Олга Бенарио видя кръв, смърт и горящи села, но видя и едно цвете, което след нейната смърт щеше да се разпространи из Средиземноморието и да стане известно под името бугенвилия. В джунглите на Амазонка, където е топло и влажно, това растение почти винаги цъфти с бели цветове, а на Адриатическия бряг е синьо, тъмнорозово и виолетово в зависимост от количеството недостигаща му топлина. Олга хареса бялото цвете .... Луис призна тази красота, макар никога преди да не я беше забелязвал....
Злочестият Луиз Карлос Престес се излъга. Въстанието се провали и бразилското правителство предаде на Германия неговата Олга. Тя умря в концентрационен лагер...
Струва си да запомним Олга Бенарио не само защото, както и Регина, я водеше надеждата, а и защото в градината зад къщата на семейство Сикирич беше засадена една от първите бугенвилии на Адриатика.
Донесе я от среща на ботаниците в Падуа доктор Елснер и я засади там, понеже си нямаше собствена градинка. Елснер също се спомина в концлагер, не заради надежди и идеали, а защото беше евреин. Бугенвилията растеше и се разклоняваше, цъфтеше винаги във виолетово, преживя Втората световна война и всички последвали я нещастия, оцеля и след бомбардировките през 1991, когато къщата изгоря, израсна голяма като най-високия бор и остаря като най-старата маслина, доживя края на столетието и надживя всички, които я помнеха. Бугенвилията е единствената константа в тази история."
August 12, 2021
"Was für ein raffiniertes Monstrum von einem Roman."
Dem möchte ich mich anschließen.
Dem möchte ich mich anschließen.
November 27, 2023
Kakva knjiga! Sama ideja da se ispriča životna priča od kraja prema početku, mi je bila pomalo rizična, ali nakraju je to ispala jedna odlična ideja. I ova knjiga ne sadrži samo jednu priču, ona sadrži dosta likova i njihovih priča, svaka jednako važna. Važna za razumjevanje kako jedan korak može oblikati čitav život, promjeniti njegov tok i koliki uticaj ustvari imamo na ljude oko sebe i njihove živote.
Ovo mi je prvi susret sa Jergovićem i njegovim pisanjem, i malo je reći da sam oduševljena.
Ovo mi je prvi susret sa Jergovićem i njegovim pisanjem, i malo je reći da sam oduševljena.
August 14, 2023
Ne sećam se da sam skorije ovako u dahu pročitala knjigu. Jergović je majstor pripovedanja, atmosfere, stila. O kraju knjige ću još dugo razmišljati.
Sve je povezano, svi smo povezani i sve ima smisla, čak i kada se čini da smisla nema.
Sve je povezano, svi smo povezani i sve ima smisla, čak i kada se čini da smisla nema.
July 9, 2024
Представити ову књигу апсолутно није могуће док се не изговори или напише чувено „Ово морате прочитати“. Феноменална, генијална, сјајно написана, трагична, на моменте духовита и до сржи сурово истинита прича, која има обрнути ток догађаја који нас води од садашњости до прошлости, од последњег до првог поглавља, од смрти до рођења, од несталности до орахове дуговечности. Историја или епска прича једне дубровачке породице или више дубровачких породица у чијем средишту се налази породица или породице Регине Делавале или Регине Сикимић, а ширина обухватања тих породица сеже до целокупне историје свих народа са наших простора. Кроз путешествије Регине и Регининих потомака, предака, рођака, комшија, познаника, Миљенко Јерговић нам је испричао целокупну ближу и даљу историју свега онога што смо живели, што живимо, чега се сећамо и о чему учимо. Испричао нам је историју Сарајева, Дубровника, Босне, Југославије, Требиња, Голог отока, историју страха, потказивања, лепоте живљења, укуса Сарајевских улица, срамоте, стида, предрасуда, историју Тита, сукоба, четника, усташа и партизана, братоубилачких ратова, аустроугара, неправде, лудила, људскости, смене власти, вредности, љубави и још много чега, па и ораха. Кроз мноштво испреплетаних споредних суд��ина прича се прича ове породице. Јунаци овог романа се правовремено јављају и нестају и на савршен начин прате главни ток приче, имају своје улоге као инструменти у симфонијском оркестру, а води их савршени диригент. Све наше мане, радости, глупости, обичаји, мржње и разлике описане су до ситних детаља, кроз мноштво малих и неколико великих ликова.
Read
October 26, 2024Nisam je procitala, odustala sam poslije nekih 300-tinjak stranica vise mucenja nego citanja…
Zaista sam joj htjela dati priliku, poslije toliko pohvala koje sam procitala, ali nije islo dalje.
Potvrdilo mi se moje misljenje o Jergovicu, nevjerovatan skriboman. Zaista je ogroman talenat uopste napisati ovakvu knjigu, ovoliki broj rijeci staviti na papir.. Veoma ambiciozan roman, ocito je htio napraviti porodicnu sagu, odu podneblju i vremenu..Ali po mom skromnom misljenju nije uspio. Previse likova, dogadjaja, neke bespotrebne frke, nevezano, nabacano.. I sto je najvaznije, likovi potpuno neinteresantni, neupecatljivi, bas nicim me nisu uspjeli zainteresovati sem da se upitam cemu su uopste zasluzili da se o njima (pise) cita? Ni trenutak emocije ili empatije u meni nije probudio ni jedan lik niti dogadjaj..
Prosto mi je zao, i iz ipak postovanja prema Jergovicu ne zelim ni da ocjenim ovaj roman. Da ne kvarim rejting.
Mozda je do mene, jednostavno nije po mom ukusu.
Zaista sam joj htjela dati priliku, poslije toliko pohvala koje sam procitala, ali nije islo dalje.
Potvrdilo mi se moje misljenje o Jergovicu, nevjerovatan skriboman. Zaista je ogroman talenat uopste napisati ovakvu knjigu, ovoliki broj rijeci staviti na papir.. Veoma ambiciozan roman, ocito je htio napraviti porodicnu sagu, odu podneblju i vremenu..Ali po mom skromnom misljenju nije uspio. Previse likova, dogadjaja, neke bespotrebne frke, nevezano, nabacano.. I sto je najvaznije, likovi potpuno neinteresantni, neupecatljivi, bas nicim me nisu uspjeli zainteresovati sem da se upitam cemu su uopste zasluzili da se o njima (pise) cita? Ni trenutak emocije ili empatije u meni nije probudio ni jedan lik niti dogadjaj..
Prosto mi je zao, i iz ipak postovanja prema Jergovicu ne zelim ni da ocjenim ovaj roman. Da ne kvarim rejting.
Mozda je do mene, jednostavno nije po mom ukusu.
December 12, 2018
Поредната недовършена книга - мъчих се, четох, преполових я и най-после не издържах. Загубих интерес към историята някъде след първата 1/3, но си мислех, че като отминем соц. годините, нещата ще се оправят. Не би! Или поне аз не успях да добутам до началото (книгата е обърната - започва от края и постепенно се връща към началото. По този начин поне разбрах развръзката, не че ме вълнуваше особено). Всяка глава започва обещаващо, но след съвсем кратко време пак попадах в дебрите на босненско-сръбската политическа история, към която не успях да развия никакъв интерес.
Книгата се анонсира като историята на едно семейство, а аз просто обожавам такива истории. Но очевидно не всяка история си струва да бъде разказана. Чудя се, както съм се чудила и при други мои несполуки с подобни сюжети, защо на Стайнбек, Алиенде, Маркес, Амаду, Талев (съвсем неизчерпателен списък, посочвам само любимците си) им се получава, а на другите - не особено. Определено не е от темите. Може би е от отношението към събитията и към героите. В тези, които харесвам, няма злоба, няма осъждане, има драми, лошото не е спестено, но има и надежда. Не знам дали е някакъв „балкански”, „източноевропейски” синдром, но ето че и хърватски автор страда от него – героите му не могат да излязат извън географията и историята си. Чудя се защо да не простим и да продължим напред, а трябва непрестанно да се връщаме към годините на соца, например. Или към етническите различия, когато ги е имало; или турското робство (в случая с България). Защо отново и отново се връщаме към всички мрачни неща, които са се случвали наоколо. Това ли сме ние – продукт на няколко несполучливи политически режима? Няма ли нищо извън историята, нищо, което да е ценно и за останалата част на света? Защо Маркес е световноизвестен, да не би Колумбия и нейните домашни проблеми да са по-значими от нашите? Не ми се вярва. Не вярвам и да е някакъв маркетингов трик на издателите.
Много писане за недочетена книга... Само искам да спомена още едно нещо, което ме подразни – вулгарният език. Също негативизмът, но него вече го споменах. А това са две неща, които със сигурност ме отблъскват от който и да е автор.
Книгата се анонсира като историята на едно семейство, а аз просто обожавам такива истории. Но очевидно не всяка история си струва да бъде разказана. Чудя се, както съм се чудила и при други мои несполуки с подобни сюжети, защо на Стайнбек, Алиенде, Маркес, Амаду, Талев (съвсем неизчерпателен списък, посочвам само любимците си) им се получава, а на другите - не особено. Определено не е от темите. Може би е от отношението към събитията и към героите. В тези, които харесвам, няма злоба, няма осъждане, има драми, лошото не е спестено, но има и надежда. Не знам дали е някакъв „балкански”, „източноевропейски” синдром, но ето че и хърватски автор страда от него – героите му не могат да излязат извън географията и историята си. Чудя се защо да не простим и да продължим напред, а трябва непрестанно да се връщаме към годините на соца, например. Или към етническите различия, когато ги е имало; или турското робство (в случая с България). Защо отново и отново се връщаме към всички мрачни неща, които са се случвали наоколо. Това ли сме ние – продукт на няколко несполучливи политически режима? Няма ли нищо извън историята, нищо, което да е ценно и за останалата част на света? Защо Маркес е световноизвестен, да не би Колумбия и нейните домашни проблеми да са по-значими от нашите? Не ми се вярва. Не вярвам и да е някакъв маркетингов трик на издателите.
Много писане за недочетена книга... Само искам да спомена още едно нещо, което ме подразни – вулгарният език. Също негативизмът, но него вече го споменах. А това са две неща, които със сигурност ме отблъскват от който и да е автор.
April 28, 2022
Pitak, zanimljiv roman sastavljen od niza sugestivno ispripovedanih epizoda i anegdota, sa velikim brojem ličnosti, a ipak se doživljava kao kompaktna celina. Iz poglavlja u poglavlje je primetna tendencija prikazivanja nemoralnog odnosa društva prema pojedincu, a uvek se kao kontrast javlja i jedna idealizovana, moralno uzorita sporedna ličnost. Rečena tendencija ponekad poprima crte prezirnog omalovažavanja društva, odnosno preterivanja u isticanju njegovog nemorala, a tada je čitalac u iskušenju da pomisli kako se iza moralno superiornih ličnosti zapravo krije Miljenko Jergović.
Centralna ličnost romana je nedovoljno diferencirana, što važi i za sve važnije ličnosti. Postupci nekih ličnosti ostaju nedovoljno ili nejasno motivisani, a postoje u ovom kontekstu i naivnosti, naročito u pogledu drugog važnog motiva romana: presudnog uticaja izolovanog "traumatskog" događaja u detinjstvu na čitavu životnu sudbinu pojedinca. U romanu u suštini nema dubljeg emotivnog zahvata.
Ima vrednih, mudrih misli, ali i pretencioznih a previše jednostavnih odgovora na krupna društveno-istorijska pitanja. Prikaz Drugog svetskog rata se zasniva na dobro poznatoj gruboj ideološkoj šemi. Dešava se osim toga i da autor u vidu komentara iznese određena objašnjenja, umesto da kroz pripovedanje pokaže to što u objašnjenju tvrdi, dok neke značajne ideje ostaju nedovoljno obrađene, poput onih o transgeneracijskom prenošenju.
U romanu ima par upečatljivih scena, a gledano u celini je njegova snaga mala, a domet nevelik. Pitanje je da li je u međuvremenu malo i izgubio na aktuelnosti.
Centralna ličnost romana je nedovoljno diferencirana, što važi i za sve važnije ličnosti. Postupci nekih ličnosti ostaju nedovoljno ili nejasno motivisani, a postoje u ovom kontekstu i naivnosti, naročito u pogledu drugog važnog motiva romana: presudnog uticaja izolovanog "traumatskog" događaja u detinjstvu na čitavu životnu sudbinu pojedinca. U romanu u suštini nema dubljeg emotivnog zahvata.
Ima vrednih, mudrih misli, ali i pretencioznih a previše jednostavnih odgovora na krupna društveno-istorijska pitanja. Prikaz Drugog svetskog rata se zasniva na dobro poznatoj gruboj ideološkoj šemi. Dešava se osim toga i da autor u vidu komentara iznese određena objašnjenja, umesto da kroz pripovedanje pokaže to što u objašnjenju tvrdi, dok neke značajne ideje ostaju nedovoljno obrađene, poput onih o transgeneracijskom prenošenju.
U romanu ima par upečatljivih scena, a gledano u celini je njegova snaga mala, a domet nevelik. Pitanje je da li je u međuvremenu malo i izgubio na aktuelnosti.
October 3, 2019
Приемам определението "колосален труд". За мен беше малко претоварена в детайлните и претрупани с описания образи.
January 2, 2022
"Vjerovala je djedovim pričama jer moras vjerovati da je istina ono sto je tako strasno. Priče u kojima se sve sretno završi uvijek se mogu izmisliti. Strasne price su istinite."
Težak i kompleksan roman ali odličan! Mislim da bih mogla svakog dana citati Jergoviceva dela, toliko sam se srodila s njegovim pripovedanjem.
Težak i kompleksan roman ali odličan! Mislim da bih mogla svakog dana citati Jergoviceva dela, toliko sam se srodila s njegovim pripovedanjem.
December 25, 2020
Прекрасно повествование.
На първа страница е края на живота на Регина, а на последния ред началото му. И всичко ти става почти ясно. И се питаш - от предателството или от магията на Ореховите двори.....
Регина, ах Регина.....
И минаваш през близо 600 страници история на Западните Балкани пълна с кръв и лудост: "Няма тук Югославия, няма крал Петар, няма братя от три вери. Това, синко, е казанът на ада, в него врим всички и оттук ще излязат само едните....."
"Има някакво еротично вълнение в това да срещнеш хора, които не взимат живота си за по-ценен от свободата, каквото и да означава тази дума за тях."
Напомни ми "Книга за Уна" на Фарук Шехич. Като убийците са от хората, сред които си живял и си се поздравял на чаршията.....жертвите се молят за пощада както никой никога не се е молил
На първа страница е края на живота на Регина, а на последния ред началото му. И всичко ти става почти ясно. И се питаш - от предателството или от магията на Ореховите двори.....
Регина, ах Регина.....
И минаваш през близо 600 страници история на Западните Балкани пълна с кръв и лудост: "Няма тук Югославия, няма крал Петар, няма братя от три вери. Това, синко, е казанът на ада, в него врим всички и оттук ще излязат само едните....."
"Има някакво еротично вълнение в това да срещнеш хора, които не взимат живота си за по-ценен от свободата, каквото и да означава тази дума за тях."
Напомни ми "Книга за Уна" на Фарук Шехич. Като убийците са от хората, сред които си живял и си се поздравял на чаршията.....жертвите се молят за пощада както никой никога не се е молил
Displaying 1 - 30 of 117 reviews