Без да бързам

Има от какво да съм изморен. През последните 12 месеца работата ми беше изпълнена само с ядове, изкарах една магистратура, и ремонтирахме един апартамент. Нямах никакво свободно време. Никакво време за себе си.

Сега ремонтът е приключил, взех си магистратурата и напуснах работа. Преоткривам удоволствието от това да не върша нищо. Имам една теория, че нещастието е пряко свързано с бързането. Вземам дъщеря си от училеще по обед. Може ли да останем да поиграя с другите, пита тя. Може, казвам аз, не бързаме за никъде. Пък и щастието е пряко свързано с препичащото слънце. И със сянката на дърветата, и със сгушените в нападалата шума улични котки.

Казах на прекия си началник, че напускам, защото не съм щастлив. Всеки ден на работа се чувствам като пълен неудачник, казах. Давам всичко от себе си и то никога не е достатъчно, добавих след това. В бизнеса е така, отвърна тя, аз работя тук от 17 години и винаги трябва повече. Така се развиваме и ставаме по-добри и по-силни.

Според мен тази култура е погрешна. Ненавиждам я и ми се гади от нея. Тя принизява смисъла на труда и на човешкото съществуване.

И сега какво? Не знам. Водят се войни, инфлацията прави всички все по-бедни, а в държавата ни няма изгледи скоро да се сформира правителство. На този фон е странно как изобщо не се тревожа за бъдещето. Може би ще е ужасно. Почти сигурно е, че ще е ужасно. Но поне днешния ден мина без да бързам за никъде.

Направо необичайно.

Днес денят мина добре и се чувствах добре чак до вечерта, когато настроението ми изведнъж се скапа и ме обзе онова чувство на отвращение към всичко. Случва ми се понякога, без конкретна причина.

Ако не беше се случило днес, едва ли щях да седна да пиша. Ноември е, навършва се поредната годишнина от създаването на блога ми, но сякаш нямам какво да кажа. Все едно всичко ми е ясно.

Нямам с какво да се похваля от изминалата година. Може би с факта, че с жена ми все още не сме се разделили. В днешно време това си е направо необичайно.

Иначе всичко останало като цяло е по-скоро разочароващо... Както се казва, "всичко е нормално". И няма за какво да се тревожим. Няма от какво да се боим.

Нали сме свикнали да е така?

10

Обмислях да прехръвля блога на собствен домейн и да сменя визията му с нещо по-модерно и функционално. Блогспот отдавна ме дразни с бъговете си. Но ми домиля. Десет години са много време и сякаш всичко се е променило. Нека поне блогът ми да си остане същия. С мекото сиво и оранжевото.

Животът ми днес е съвсем различен. Случва се да се чудя как стигнах до тук. Нали уж можех много повече. Защо животът ми стана такъв? Тогава поглеждам какво съм писал месец след месец в този мой дневник и разбирам, че животът ми е такъв, какъвто си избрах да бъде. Разбирам също и мотивите, заради които избрах точно този живот. Това разбиране потушава гнева и ми връща спокойствието. Връща ми самочувствието и себеуважението. Не съм се провалил. Напротив. Успял съм.

Критериите, по които днес оценявам живота са съвсем различни. Това е причината за объркването. То няма как да бъде иначе. Все пак са минали десет години.

Бих казал, че без блога си нямаше да имам това разбиране. Десет години са много време. Достатъчно, че да забравя дори онези моменти, които смятах за изключителни и за които казвах, че няма да забравя никога. Забравих много. Не всичко, но все пак много. А колкото повече забравяме, толкова повече се променяме. Добре, че си водих записки.

Няма как да ми липсват нещата, които не помня, нали? Само че, фактът, че нищо не ми липсва, сам по себе си създава липса. Дяволска работа.

Годишнините традиционно са повод за преосмисляне. Аз май не съм спирал да преосмислям през последните десет години... Но конкретно през последната си задавам въпроси като "Кои са истински важните неща?" и "Колко точно си заслужава да пожертваш за да постигнеш целта си?" Хубави въпроси са. Искам и вие да си ги задавате. Постоянно. Не ми пука какви отговори ще си измислите. Само си задавайте въпросите.

Аз този път нямам нищо за казване. Не съм си приготвил някаква тъжна поука за края. Ще оставя Животът сам да ви натъжи. Сигурен съм, че няма да ме разочарова.

До скоро.

Този блог все още го има

Слънчев ден. Първият от дълго време.

Обядвах нещо на крак, но вместо да се прибера в офиса, седнах на една от пейките в градинката. Сам. Отказах се да каня колегите да обядваме заедно. В началото ми стана малко обидно, че все отказват, докато не се сетих, че за тях съм "шеф" и всъщност е съвсем нормално да странят от компанията ми.

Слънцето напича и чак ми се иска да вдишам от светлината. Като прочета някой фентъзи епос, после все се размечтавам, че такива светове действително съществуват все някъде...

Така и не можах да реша какъв е правилният начин да се мечтае. Ако мечтаеш за невъзможни неща, това не прави ли мечтите ти безполезни? Ако пък мечтаеш за постижими неща, това не прави ли мечтите ти тривиални? Объркваща работа.

Преди няколко месеца Илън Мъск каза, че целта на живота му е да направи човечеството междупланетен вид. Хубава цел. Хубави мечти. Честно казано, това е най-вдъхновяващото нещо, което съм чувал през живота си. Желая му успех. Какво ли е да си част от нещо толкова голямо? Ние тук се борим да запазим междублоковите пространства. Другаде се борят да наложат религията си. А той покорява слънчевата система. Разликата в мащабите е очевидна. Защо не може всички да са като него?

По същата причина, поради която не може всички да са каквото и да е. Например, не може всички да са добри родители. Всъщност повечето хора изобщо не стават за родители. Някак приемаме като аксиома, че в мига, в който някой стане родител той изведнъж се променя. А на практика, ако даден човек не умее да общува с другите хора, не е способен на емпатия, ако е нетърпелив, избухлив, егоцентричен той си остава такъв. Поведението му към децата няма да е по-различно.

А те са само деца.

Твърде често чувам това. Те са само деца и не са виновни. Повтарят каквото са видели. Така са научени.

Ние пък сме само възрастни. Действаме както сме били научени, когато сме били деца. От своите родители, които също са били деца, и са виждали и чували неща, които после са повтаряли.

Кога децата спират да са жертви и стават виновни?

Според мен всеки човек трябва да поема вината за действията си от мига, в който се роди. Не защото така е правилно или справедливо, а защото това е градивно, носи ценен опит, който ни помага да станем по-добри личности. От прехвърляне на вината полза няма.

И аз не съм добър родител. Нито жена ми. Стараем се, но в крайна сметка мога само да се надявам, че дъщеря ми ще ни превъзмогне и ще стане по-добра. Да си лош пример също може да бъде полезно.

А самите деца са върховен пример за нашето безсилие. Има толкова неща, които искаме да им дадем, а не можем. Има толкова неща, от които искаме да ги предпазим, а не можем. Не можем дори да ги научим на нещата, които знаем. Нищо не можем.

Такива са уроците, които получавам от дъщеря си. Все трудни. А годините минават и всичко е наред или, по-точно казано, всичко си е все същото. Поне този блог все още го има.

Нищо за разпалване

Намерих време. За книги, за филми, за музика, за игри. За носталгия. За себе си. Не много, но достатъчно. Спрях да се тревожа за парите. Спрях да се тревожа за много неща. Ще живеем, то се е видяло... Няма как.

Дъщеря ми е прекрасна. Не очаквах, че децата могат да са такива. Хубаво ми е като я гледам как расте и вече не е важно, че аз остарявам заедно с нея. Разбирате ли изобщо какво означава това? Вече не е важно, че остарявам.

Получих подарък книга миналата седмица - "Спасени видения" от Иван Обретенов.

В душата въглените станали са пепел сива.
Неистов дъжд навсякъде вали.
Водна пелена над мене се излива,
ала какво, какво да угаси?

 Да, не остана много за гасене. Чудя се има ли нещо за разпалване... И даже си мисля, че е по-добре да няма. Омръзнало ми е от пожари! Нека минават дните. Топлите, есенни дни с нападалите листа по алеите на Морската градина. И зимните, изпълнени с виелици и киша. Да идва пролетта, да свършва лятото, пък ако ще и ние да свършваме с него!

С малко закъснение

Здравейте. Добре съм, в случай че се чудите.

Дъщеря ми расте все така прекрасна и безкомпромисно стъпква всякакъв останал в мен егоизъм. Колкото повече тя расте, толкова повече с майка й остаряваме. И сме все повече изморени и изнервени, а свадите за дребни глупости са ежедневие.

Но пак се обичаме.

Туристическата ми агенция все още съществува, така че за самолетни билети, хотелско настаняване и почивки можете да се обръщате към мен. Иска ми се да мога да разкажа как през изминалата година с много труд, много лишения и, разбира се, много вяра в себе си, съм успял да създам изключително успешен бизнес и накрая всичко се е подредило, понеже семейството ми е подкрепяло и не съм се предавал. Но за съжаление не стана така. Трудът и усилията ги имаше, само че приходите стигаха колкото да покриват разходите и така, година по-късно, всичките ми спестявания свършиха. Затова започнах работа на още едно място и сега движа двете неща успоредно.

Никога не съм очаквал да е лесно.

Хрумна ми да споделя, че Caribiana пише чудесни стихове и едно от любимите ми занимания е просто да прелиствам блога й напосоки. Действа много успокояващо. А balance успява да открие във всякакви тривиални ситуации разни житейски истини - качество, което много ценя. И като цяло гледа на живота по начин, който ми допада. Освен това е хубаво, че Елена почна да пише отново в блога си. От една страна, защото все казва нещо интересно. От друга страна, защото това подкрепя теорията ми защо изобщо хората пишат. И някак ме кара да си мисля, че не всичко е изгубено. Жалко все пак за блога на Совичка, която изчезна от както издаде книга; за Мария, която първо пишеше хубаво в проза, а после порасна. И за блога за антипоезия, посветен на една благородна кауза. И за Анна in your head, която от две години чакам да напише нещо ново.

Като цяло, страхотни блогове. Благодаря на авторите им за посветеното време.

Странно как не съм се сетил да го кажа по-рано.

Време на промени

Беше интересна година.

Първо се роди дъщеря ми и е прекрасна. Да съм баща се оказа по-лесно, от колкото ми го бяха описвали и далеч по-хубаво, от колкото изобщо можех да си представя. Знам, че е глупаво да мисля каква ще стане като порасне и знам колко е наивно да смятам, че решението ще е мое, но все пак не мога да се сдържа. Има толкова неща, които наистина искам да я науча.

А и тя сигурно ще ме научи на много.

После напуснах работа за да започна да работя за себе си. Имах нужда да правя неща, които смятам за смислени, в които вярвам и които ми носят удовлетворение. Неща, с които да се гордея. Когато сам си си шеф, чувството за отговорност е смазващо, но засега ентусиазмът ми ме спасява. Заповядайте в www.holidaydelux.com и ако смятате да пътувате скоро, пратете по един мейл, а аз ще се постарая да помогна.

През пролетта излезе последната книга от Колелото на Времето. По този повод реших да прочета отначало цялата поредица. Понеже вече сам си организирам времето, успях да отделя малко и за четене. (И за играене. О, да.) Много е странно усещането да видиш края на история, започнала преди 15 години и продължила над 10 000 страници. Хем е удовлетворяващо, хем е тъжно. Като история от собствения ти живот. Щом сложиш край на една, имаш нужда да я заместиш като поставиш начало на нова. 

Все пак на историите трябва да се слага край.

Промените се случваха мигновено. Един ден животът ми е такъв, а на следващия - съвсем различен. Сега не съм достатъчно философски настроен, за да разсъждавам дали са за добро или за лошо...

Знам едно: харесват ми.

Важно е точката да е на отеделен ред

По това време на годината споделям няколко думи за себе си, понеже блогът има нещо като рожден ден.

Сватбата се получи за чудо и приказ. Благодарностите отиват към приятелите ми, които направиха празника. И към водещия диджей, който беше на изключително високо ниво, не спирам да ръся суперлативи по негов адрес и да го препоръчвам на всички. Равносметката е, че си заслужава да направиш колкото можеш по-голяма сватба и да поканиш колкото можеш повече хора. Радвам се, че не реших вместо това с жена ми да отидем в Бали.

Таз година булка, догодина се надявам на люлка. Не знам вие как сте с плановете, но аз моите си ги харесвам и гледам да си ги изпълнявам. До тук добре, с изключение на тежката лична финансова криза, в която съм от известно време. Така се случи, че с жена ми по едно и също време сменихме работата си и почнахме на ново място, за значително по-малко пари. Честно казано, никога не съм бил толкова беден, колкото сега. Адски неприятно е. Още по-лошо е, че не виждам никакъв вариант за промяна в близките години.

Всъщност липсата на пари е и причината да пиша толкова рядко тук. (А не защото съм прекалено щастлив.) В свободното си време се мъча да изкарам нещо допълнително. Неуспешно.

Наистина съжалявам, че не пиша по-често. Имам желание. Още повече, че броят на читателите нарастна двойно за последната година. (Ако съм видял правилно.) Между другото, неотдавна се натъкнах на хора, на които това, което пиша не им харесва. В една група във фейсбук блогът ми беше определен като "античовешки" и "антижитейски", а самия аз бях наречен "шушляк". (Цитирам по памет.) Луда работа. Ама то във фейсбук какво ли няма. Получих покана за някакъв семинар в Бургас. Програмата включваше:

15:30 - 16:30 - приготвяне на специален заквасен хляб информация за приготвянето му. Беседа по темата с Валери. Медитация с делфини.

Запазих си това изречение и всеки път, щом го прочета, оставам безкрайно озадачен. По дяволите. Как да не съм разочарован от хората после?

изведнъж ми хрумна
че ако бях
натискал ентър
на производни места в текста
без да слагам главни букви
и препинателни знаци
можех накрая да го нарека
поема
с претенция за огромен
емоционален
заряд
.
сериозно

Няма да е същото

След като създадох този блог, реших, че ще го използвам за да кажа няколко определени неща на някои определени хора. През тази година казах последното от тези неща и очаквах с това да сложа край на Тъжната страна на живота, защото блогът беше изпълнил своето предназначение. Обаче продължих да пиша от време на време. Изглежда междувременно той беше придобил свой собствен смисъл, защото сега съществува заради самия себе си.

Отворих коментарите в резултат на един мейл, където ми беше казано "абе що не ги отвориш тея коментари". (Цитирам по памет.) За мое щастие, опасенията ми от спам не се оправдаха. Всъщност коментарите са рядкост, а такива, които не позволявам да бъдат показани, почти няма. Знам, че е прието да се обявяват някакви правила за писане на коментари, но ми се струва напълно ненужно. Трия каквото си поискам. Ако ваш коментар не бъде публикуван, значи съм го сметнал за глупав. Жалко само, че писмата секнаха. Сигурно сте видели и бутоните за споделяне по социалните мрежи - чувствайте се свободни да ги ползвате, затова са там. Чувствайте се свободни и да не ги ползвате, ако не желаете.

Животът ми през последните 12 месеца е прекрасен. Точно така съм си го представял. Иска ми се да имах повече време за да му се наслаждавам, но време няма. Предложих брак и тя каза "да", предстои ми сватба, а после ще дойдат и децата и нищо вече няма да е същото.

Нека видим какво ще стане.

Самодоволно

Доволен съм от блога си. Доволен съм от това, което съм написал и как съм го написал. Харесва ми и се радвам, че има и други, на които им харесва. Не че 60 читателя са много, но са далеч повече, от колкото съм очаквал, особено като се има предвид, че не съм правил нищо за да привличам хора тук. Никъде не съм слагал линкове, почти не коментирам в чужди блогове, не пълня блогрола си с надеждата някой да ми върне "услугата", нито карам познатите ми да влизат... Разчитам, че всеки е попаднал тук по свое желание и защото му е приятно.

Това е едната от причините да запазя блога си анонимен. Исках да бъде четен от хора, на които им харесва. А не такива, които влизат, понеже ме познават. Примерно. Другата причина също е съвсем проста. Не исках тези, които ме познават, да съдят за мен по текстовете в блога. Това е като да прочетеш "То" и да решиш, че Кинг е откачен изверг психопат. Хората са склонни да го правят.

Виждал съм свои текстове тук-там. Всеки път ми е приятно, дори да не е оставен линк към оригинала. Гледам на това като на доказателство, че на някого му е харесало. Нямам проблем с така наречената интелектуална собственост. Пиша с идеята някой да прочете написаното и колкото повече хора го направят, толкова по-добре съм се справил. Нямам амбиция да привличам трафик, да печеля пари и да ставам известен. Мои неща са се появявали в Прочети това, в Свежо, Блогът на Атанас Янев, споменаха ме в Аз Ваня, преведоха ме на английски във форума на американския университет, провокирах пост в блогът на Витанова и т.н. Между другото, ако погледнете коментарите под ето тази публикация ще разберете защо съм изключил коментарите тук. ;)

Опитвам се да кажа, че всичко това е много хубаво и се радвам на линковете, на писмата и че изобщо четете.

Иначе последните 12 месеца за мен бяха много напрегнати и се случиха десетки неща. Есента и зимата разсъждавах колко подтискащо е да не можеш да си намериш работа и как това може тотално да те скапе. После няколко месеца преминаха в усилия да завърша ремонта на настоящето ми жилище. Безкрайно уморително. Отскоро се преместих да живея в новия си дом и усещането е страхотно. Все още съм под влиянието на първоначалния ентусиазъм. Струва ми се, че точно това беше промяната, от която имах нужда.

Сега си мисля... Браво на мен.

Нека видим какво ще се случи.

Редакцион

От известно време си мисля, че ще е добре да кажа няколко неща за блога... Може да се получи малко дълго, но то е защото все отлагам. Сега съм решил да изляза в светлината на прожекторите за моите пет минути слава.

Намирам опцията за оставяне на коментари за нещо наистина страхотно. Дават възможност за обратна връзка, за споделяне на мнения и дори за спорове, в които, както знаем, се ражда истината. В този блог обаче са ненужни, защото: предпочитам обратната връзка да става лично (през мейла); убеден съм, че не е възможно да се остави смислено мнение под който и да е пост; и изобщо не вярвам в истината. Искам да кажа, че липсата на коментари не е защото игнорирам вашето мнение или защото не ми пука. Нямам нищо против (и дори ми е приятно) да обсъждам с всеки всичко, което съм написал. Който е пробвал може да потвърди. Но изказването на лично мнение в обща страница винаги се изкривява и остава неразбрано. Пощата е по-добрият вариант. Повярвайте ми.

Между другото, темата на блога е такава, че в повечето случаи, когато някой ми пише „ей, това последното беше страхотно, много добре си го написал и си много прав!”, на мен ми става ясно, че съм нацелил болното му място, идентифицирал се е с написаното и в момента този човек си преживява някакъв негов си тежък момент… В този смисъл, предпочитам да чувам, че не съм прав. Даже имам нужда да чувам, че не съм прав. Това ми връща „вярата в доброто и в човека”.

А, имайте предвид, че макар аз да присъствам във всичко написано и винаги да изхождам от реални събития, все пак не ги приемайте буквално. Най-добре гледайте на постовете като на художествена измислица. Истински са само за мен. (Хе, може би не… Умишлено никога не споменавам имена.)

Ако се подхлъзнем към глупавите метафори и приемем, че животът е огромна каца с мед, то този блог се е посветил на миниатюрната капчица катран в него.

Съжалявам за музиката, видях, че доста от линковете не работят, а и Playlist.com се изпедера…така де, не стават. Истината е, че мога да ги оправя, но ме мързи. Може би някой ден… Качвал съм само любими песни, но все още не съм качвал любими изпълнители, че при тях изборът е много труден.

Сам съм изненадан, че в продължение на две години намирам какво да пиша. Прощавайте, ако понякога изглежда като изсмукано от пръстите, но не е никак лесно да успяваш винаги да видиш тъжната страна на живота.

Благодаря.

Паметна дата

Една година. Понякога миг, понякога вечност, но всъщност няма разлика. И в двата случая и на мен и на теб ни остава с една година по-малко от и без друго краткия ни живот. Ти какво направи през тази една година?

Понеже обичам да се отбелязват разни дати, реших днес да ви кажа здравейте. И за да направя случая специален, ще оставя възможност за коментари. Ако някой иска, може да напише какво мисли (без да се чувства задължен...). Аз после ще изтрия каквото не харесам, не страдам от излишни скрупули в това отношение.