Аварски хаганат
| Аварски хаганат | |
| — Независима държава — | |
| 567 – 804 | |
Балканите и Аварския хаганат около 680 г. | |
| Континент | Европа |
|---|---|
| Столица | в района на Тимишоара |
| Официален език | тюрко-аварски, паноно-романски, славянски |
| Религия | тенгризъм |
| Форма на управление | абсолютна монархия |
| История | Ранно средновековие |
| Обсада на Сирмиум | 562 г. |
| Балкански походи на Маврикий | 582 – 602 г. |
| Обсада на Константинопол | 626 г. |
| Днес част от | |
| Аварски хаганат в Общомедия | |
Аварският хаганат е държава на аварите, просъществувала в Панония и съседните земи от около 562 година до края на осми век.
Аварите са народ, нахлул през VI век от източна Европа и централна Азия в централна Европа. През 567 година те завладяват Панония (днешна Унгария, Австрия и части от бивша Югославия) и основават своя могъща държава, наречена хаганат. Най-големия си разцвет Аварската държава постига през VII век, когато територията ѝ се е разпростирала на север от Дунав – между Черно море и Алпите. В Аварския хаганат живеели и много прабългари, част от прабългарските племена кутригури, оногури, както и славянски племена, които често участвали в походите на аварите; дори Византия им плащала данък.
Ето как Теофан описва аварите:
| „ | През същата година дошъл във Византия странен народ, наречен авари. И целият град се стекъл да ги гледа, понеже не били виждали такъв народ. Защото те имали отзад много дълги коси, вързани с панделки и плетени, а останалата им носия била подобна на другите хуни. Те като избягали от своята земя дошли в областта Скития и Мизия и изпратили пратеници при Юстиниан с молба да ги приеме. | “ |
Аварският хаганат е основан през 562 година от владетеля Баян. Съставът на населението е бил предимно от авари и прабългари, като военачалниците и голяма част от войската са били прабългари. Монемвасийската Хроника директно твърди, че аварите произхождат от прабългарите: „Аварите били по род хунски и български народ“.
През 578 година, в съюз с Източната Римска империя, аварите разгромяват живеещите в Дакия племена. През 586 година аварите воюват с Империята и техни войски, в които участват славяни и прабългари, обсаждат град Солун. През 598 година е превзет Сингидунум, а през 626 година аварите обсаждат Константинопол. През 631 – 632 година възниква конфликт между аварите и прабългарите кутригури и утригури във връзка с престола и управлението на хаганата, в резултат на което значителна група кутригури се изселва от Панония[1] и Илирия.
От 791 година Аварският хаганат е подложен на силен натиск от Франкското кралство на Карл Велики и през 796 година е изтощен, но не и победен. Кан Крум, също от рода Дуло (според свидетелство от XI век и византийския сборник „Свидас“ от X век), се възползва от обстоятелствата и както пишат в историческите източници Крум „унищожил съвършено аварите“ 803 – 814 година, включвайки ги в пределите на Българската държава. Българският владетел Крум установява контрол над аварите и се установява българо-франкска граница в Панония.[1]
Според българските хроники, кан Крум издава законите си след споделеното от покорените авари за беззаконието, предизвикало упадъка и изчезването на тяхната държава. Целта на Крумовите закони е да се приобщят завладените авари и като първа крачка към изграждането на единна българска народност, наред със споменатите общи закони, заменящи традиционното племенно българско правосъдие. Оттогава в българския език остава фразата „Крумови закони“.
Във византийския сборник „Свидас“ се описва унищожението на Аварския каганат: „...Същите българи унищожили аварите. Попита Крум аварските пленници: „От какво, мислите, че загина началникът (архонтът) ви и всичкият народ?“ И те отговорили: „От това, че се умножиха взаимните обвинения, загинаха по-храбрите и по-умните; после несправедливите и крадците станаха съучастници със съдиите; после от пиянството, защото, като се умножи виното, всички станаха пияници; после – от подкупничеството; после – от търговията, защото всички като станаха търговци, взаимно се мамеха. И наистина погибел произлезе от това“.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 1. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2011. ISBN 9789548104234. с. 11.