Emiliya Bozhilova's Reviews > Времеубежище

“Времеубежище” ме изненада приятно, макар че надали ще е от най-отчетливо отпечаталите се в паметта ми книги.

Осезаемостта, която много ми допадна в разказите на Господинов, я има и тук, макар и не така концентрирана на някои места… и свръхконцентрирана на други. [Измамният] уют на детските спомени. Капаните на паметта, каращи хора и цели нации да си измислят спомени, докато забравят важни преживявания и уроци. Истинското значение на близките и не дотам близките около нас. Страхът от бъдеще и от промяна, водещ до закостеняване и креслив национализъм. Смъртта като вечния изравнител и единствена сигурност. Една цяла Европа, тромаво олюляваща се на прага на важни бъдещи промени, неподготвена, плаха. И позволяваща да изпълзят в обществения живот призраците на фалшивата памет за уютно измислено, но несъществували минало. Тук екстремистите са крайно десните популисти, които са винаги срещу нещо, но никога нямат ясна идея за строеж, а само за рушене и консервация във формалин. Сирените на носталгията мамят към рифовете.

Много ми харесаха първата и третата част, където българският читател се разхожда на родна почва. Най-различни податки - исторически, лични, психологически, литературни по-малко, се събират в общ сноп. Без да са твърде “провинциални” - смешно преекспонирани в стил “българи юнаци” и “булгар, булгар”; или пък поръсени с обезличаващ комплекс за малоценност. Призракът на менте-патриотизма е и много осезаем, и много актуален. Не толкова актуална ми се стори носталгията по соца - тя касае все по-малко хора. Но другото чудовище на национализма е доста силно, и то действително черпи сили и от носталгиците по непомнения, фалшифициран соц.

Идеята за референдум за минало ми допадна, но конкретиката не ме увлече като разказ. Особено из част от европейските страни направо се замотах. Омотах се и в последната част на романа(?), която е доста поетична, поетика на гаснещата памет. И тъй като не съм особено поетичен читател, бързичко я попрескочих.

Друго странно усещане предизвика точно осезаемостта - писането на моменти е толкова лично, че се чувствах неудобно, все едно надничам в много интимно кътче. С две думи - това е наистина много лична книга.

3,5⭐️

***
⏰ “Кога всекидневието става история?”

⌛️ “Има ли миналото срок на годност?”

🕰️ “Миналото е и локална работа.”

⏲️ “Миналото не е само това, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал.”

⏳ “И колко минало всъщност може да понесе човек?”

🕛 “А фабула няма. И в това е дълбоката некинематографичност на живота.”

⏱️ “Липсвах си аз от времето с тях.”

⌚️ “част от хоратя вярват, че връщането на близкото минало автоматично ще върне възрастта им тогава.”

🕕 “Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши.”

🕡 “Някакъв нов консерватизъм, нов сантимент, втълпена носталгия, се предаваше от поколение на поколение.”